Мария Ангелова Сутич – единствената жена, участвала в Хвърковатата конница на Георги Бенковски

145 ГОДИНИ ОТ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ
МАРИЯ АНГЕЛОВА СУТИЧ – ЕДИНСТВЕНАТА ЖЕНА,
УЧАСТВАЛА В ХВЪРКОВАТАТА КОННИЦА НА ГЕОРГИ БЕНКОВСКИ

Мария е родена на 25 май 1859 г. в Пазарджик, в семейството на абаджията Ангел хаджи Петков и съпругата му Елена. Назовавали са я освен с рожденото ѝ име Мария, още и Йонка, Ньонка, Нонка, Нона. Самата тя се подписва Нонка Сутичува. Семейството е живеело във Вароша, в близост до черквата „Св. Богородица“. Мария се учи в местното килийно училище при учителя Илия Икономов. Като девойка тя е взета от Георги Консулов и отведена в Белово, за да помага в домакинството на семейство Консулови. Братята Георги и Стефан Консулови са видни пазарджишки търговци и предприемачи, а след Освобождението (1878) Стефан Консулов е и кмет на Пазарджик. През 1876 г. Консулови са предприемачи по строежа на Барон Хиршовата железница в Белово. В селището е създадена цяла колония от работници по железницата с различни националности, дошли от съседни балкански страни. Сред тях е и Иван Сутич (Шутич) от Дубровник (Хърватско), за когото Мария се омъжва и двамата устройват домакинството си в Белово.
Когато през Април 1876 г., в обиколките си из селата, Хвърковатата конна чета на Георги Бенковски посещава и Белово, Иван Сутич решава да тръгне с четата. С него тръгва и Мария. Известни са възторжените думи на Бенковски, записани и предадени от летописеца Захари Стоянов: „…Запиши, че днес, на 27 априлий, с нашата чета се присъединява и госпожата на Ивана Шутича, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята“. Мария е единствената жена, която се включва в състава на четата. Трогателно я описва Захари Стоянов в моментите когато споделя участта на четниците в Тетевенския балкан: „…Героинята ни, госпожа Йонка, на която досега съвсем не се слушаше гласът и на която бялото лице в разстояние на два деня бе заприличало на мъртвешко, като всяка къщовница жена, била си отделила настрани в дисагите още на Петрич две-три пити хляб и до половин ока сирене за черни дни, без да я знае някой, разбира се. Но сега, когато подир малко щяхме да имаме вече топъл и пресен хляб и крехка агнешка плешка, тя намерила за излишно да носи сухите кори, които и раздаде по малко на момчетата с малката си ръчичка, като нафора. Друга по-голяма добрина на госпожа Йонка ѝ не трябва на тоя свят…“.
При едно сражение в близост до с. Липян, Тетевенско, Мария е заловена с част от участниците в четата. Заедно с мъжа си тя е откарана в София и прекарва три месеца в мрачните килии на Черната джамия. Арестуваните са подложени на изпитания, подигравки и безброй унижения. Мария устоява и на опитите да я потурчат. И само благодарение на застъпничеството на чуждите консули и най-вече на чуждото поданство на мъжа ѝ, Мария и Иван са освободени. Скоро след Освобождението в 1878 г. мъжът ѝ умира и Мария се преселва да живее в Пловдив.
Останала без средства за живеене, в 1898 г. Мария подава молба до Народното събрание да ѝ бъде отпусната поборническа пенсия. В молбата си тя пише: „…Допреди смъртта на съпруга ми, нам никога не минаваше и през ум да искаме възнаграждение, обаче след това, като останахме в крайно бедно положение, заставена съм да прибегна до това средство…“. Към заявлението, заведено под №7865/12.ХІ.1898 г. и адресирано до Министерството на финансите, Пенсионен отдел, са прикрепени писмените свидетелства на Кръстьо Некланович, участник в четата, живеещ в Пловдив, на Павел Шопов, Павел Койчев, Нено Делибалтов и Станчо Станчов от Панагюрище. Изложените в свидетелствата факти недвусмислено документират участието на Мария Сутич в четата. В продължение на близо пет години преписката се бави между институциите и на 21 януари 1903 г. тя изпраща ново заявление до Народното събрание. С подписа на Драган Цанков – председател на Народното събрание, преписката е върната обратно с решение: „…да се прати прошението на Министерството на финансите и то ако намери за нужно, да внесе предложение…“. Комисията при Министерството на финансите оставя документите „без последствие“, като се обосновава, че въстанието от 1876 г. е всенародно и не могат да се „отграничат“ участвалите като поборници и се аргументира, че решението ѝ е „…резонно и основателно, щото Пенсионното отделение намира за опасно и нецелесъобразно да внесе каквото и да е предложение за удовлетворяване на молбата на просителката, от страх да не създаде прецедент, на който последиците не могат да се предвидят и може да бъдат твърде вредни и за съкровището, и за моралната страна по идеята за националните пенсии и възнаграждения… При това, възвръща ѝ се молбата на просителката заедно с приложенията…“. Датата е 24 януари 1903 г. Цитатът е достатъчно красноречив, за да е необходимо да бъде допълнително коментиран. По-късно, след промяната на закона за поборниците, на Мария е отпусната малка поборническа пенсия, твърде недостатъчна за достоен живот.
През 1907 г. Мария се омъжва за наскоро овдовелия Димитър Овчаров, който е бил началник на пощата в квартал „Кършияка“ в Пловдив. Тя няма родени свои деца. Осиновява и отглежда като свои двете по-малки деца на втория си съпруг: син – Борис Димитров Овчаров (роден на 17 март 1898 г.) и дъщеря – Мара Димитрова Овчарова (родена на 26 август 1906 г.). Борис завършва право и работи в Търговската камара в Пловдив. Със съпругата си Павлина (Паунка) имат дъщеря Недялка Борисова Овчарова (р. 1940 г.), лекар по професия, доцент. Тя не се омъжва. Мара Овчарова завършва Селскостопанското училище в Пловдив. През 1940 г. се омъжва за дългогодишния учител Петко Георгиев Събев (1904–1988 г.) от Копривщица. Имат една дъщеря Таня Петкова (р. 1941 г.).
Във фонда на музейната сбирка „Атанас Хрисчев“ (днес Исторически музей) в Белово през 1995 г. постъпва интересна живописна творба – „Портрет на Мария Сутич“, дар от художника Петьо Бабачев. През 1975 г., в памет на Мария Сутич, Община Белово възлага на художника Тодор Първанов да изработи неин бюст-паметник. На следващата година бюстът е завършен и монтиран в градската алея върху гранитен правоъгълен постамент, с изписан текст:
„Мария Сутич 1876, единствената жена-воин в четата на Бенковски“.
През 2007 г., по инициатива на Регионален исторически музей – Пазарджик, неин бюст-паметник, изработен от скулптора Спас Киричев, е поставен в алеята на възрожденците в родния ѝ град Пазарджик.
Публикувано в: Николова, П. Април 1876. Пазарджишка летопис. Пазарджик, 2016, 32–38.
Издание на Регионален исторически музей – Пазарджик.

1414total visits,1visits today