145 ГОДИНИ ОТ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

ИВАН СОКОЛОВ – ПАЗАРДЖИШКИЯТ ДЕПУТАТ
НА СЪБРАНИЕТО В ОБОРИЩЕ

Пазарджишкият революционен комитет изпраща на Оборищенското събрание Иван Вълчев Соколов. Кой е той? Роден е през 1844 г. в с. Върба, Радомирско и началното си образование завършва в килийното училище в Радомир. През 1862 г., с помощта на Драган Цанков – учител в Цариград, той е изпратен заедно с още шест българчета, да продължи образованието си в Загребската реална гимназия. Там Иван Соколов си другарува със сина на пазарджишкия възрожденски деятел Стефан Захариев – Христо Захариев, с Никола Караджов от Клисура, по-късно учител и търговец, водач на клисурските въстаници по време на Априлското въстание, със Спас Тумпаров от Самоков, учител и революционер. През 1867 г. Соколов напуска гимназията и се премества в Белград, където се включва в току-що сформираната Втора българска легия. Участниците в Легията изучават военната наука, преподават им се теоретични военни дисциплини: фортификация, полска и лагерна служба, военни правила, четни правила, хладно и огнестрелно оръжие, вътрешна служба, земеописание на Балканите. Провеждат се практически занимания по стрелба, фехтовка, езда и др. Преподавателите са офицери, завършили австрийската военна академия. След разпускането на Легията от сръбското правителство през пролетта на 1868 г. Соколов емигрира във Влашко, откъдето упорито търси начини да постъпи в руско военно училище. По донос на шпиони за политическата му дейност, Соколов е арестуван от властта и затварян във Видинския затвор „Баба Вида“. В продължение на два месеца е подложен на следствие и разпит, при което той отрича да се е занимавал с революционна дейност. От Видин е откаран в Русе и след това в Софийския затвор, където продължава да отхвърля обвиненията. Тъй като владеел отлично турски език и имал добро държане, режимът му е смекчен от властите, дори през 1871 г. е назначен за учител в местното турско училище в с. Бали ефенди (дн. Княжево, квартал на София).
През 1870 г. Соколов се завръща в Радомир и се задомява за Марийка Миленова. На следващата година заминава за гр. Щип, става учител и изучава „звучната метода” при учителя Йосиф Ковачев, но за кратко. Завръща се в Самоков и в продължение на няколко години (1871–1875) е учител в местното училище. През 1875 г. се запознава и сприятелява с младите интелигенти: Тодор Каблешков, който по това време е началник на Беловската станция на Баронхиршовата железница, и пазарджишкия учител Константин Величков. Соколов приема поканата на своите приятели да учителства в класното училище в Пазарджик. Вече като учител в града той е включен в състава на Пазарджишкия революционен комитет и избран за делегат на Оборищенското събрание през април 1876 г.
Делегатите, избрани от селищните революционни комитети да участват на събранието в м. Оборище, започват да се събират още на 10–11 април 1876 г. в Панагюрище. На 10 април Иван Соколов заедно със съпругата си Мария също е в Панагюрище, където се среща с Искрю Мачев и Георги Бенковски. „…Прие ме доста вежливо – пише в спомените си Соколов за срещата си с войводата – дълго говорихме за хода на предстоящата ни работа, като същевременно ме разпитва за духа в Самоков и Радомир.“ На 13 април Соколов, заедно с панагюрските представители, е вече в м. Оборище. На 14 април 1876 г., веднага след пристигането на Георги Бенковски, събранието на Оборище е открито.
Според проф. Христо Йонков – изследовател на Великото народно събрание на Оборище, народните депутати са 82 души (като в това число не влизат апостолите), избрани от революционните комитети по места да представляват 66 селища. На събранието освен депутатите и апостолите Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Захари Стоянов, двамата писари Тома Георгиев (Хаджигеоргиев) и Тодор Белопитов, присъстват и придружвачите, готвачите, пазачите, т.е. охраната от съзаклятници из околните села. Тъй че, депутатите стават общо 88 души, а общият брой на присъстващите на събранието е около 120–130 души. Кратка справка за образованието на депутатите сочи, че на Оборище няма изпратен нито един неграмотен българин. Събранието е открито при общо патриотично въодушевление от Панайот Волов на 14 април сутринта. Той произнася кратка прочувствена реч. След него Бенковски в разпалено слово описва петвековните непоносими теглила на българския народ. Патриотична реч произнася и поп Грую Бански, а свещениците отслужват водосвет за успеха на делото.
Проливният дъжд налага събранието на Оборище да бъде закрито, като се взема решение въстанието да бъде обявено на 1 май 1876 г. и се избира комисия, която да подготви план на въстанието. В състава на комисията е избран и Иван Соколов. В продължение на три денонощия – 15, 16 и 17 април, в къщата на Иван Леков в Панагюрище, комисията изработва план и приема Прокламация – възвание към българския народ. Именно тази Прокламация-възвание донася Васил Петлешков на 21 април 1876 г. в дома на Константин Величков в Пазарджик.
Преждевременното избухване на въстанието на 20 април 1876 г. заварва Иван Соколов и съпругата му в Панагюрище. След прочитането на „кървавото писмо“ в Панагюрище, въодушевлението сред въстаниците взема връх и предпазливостта остава на заден план. „…В следващия момент и аз забравих благоразумието – спомня си Иван Соколов – и хукнах да гоня турците без да му мисля, че освен един револвер от най-стара система и 6 патрона, друго нямам в себе си; продължих само да чакам турци и да стрелям в тях, като че цял арсенал оръжие и патрони иде подире ми…“. Описвайки поведението на Соколов през първия ден на въстанието в Панагюрище, Захари Стоянов пише: „…По-нататък в същата улица излезе насреща ни пазарджишкият депутатин Соколов, който не беше си отишъл още, разпъхтян и потънал в пот. – Целувайте, братя, по-напред револвера ми, а тогава мене – говореше той и поднасяше напреде ни кървавото желязо на тоя свой револвер, с който – казваше – че бил убил турчин, малко по-нагоре…“.
При създалата се извънредна обстановка, Панагюрският военен съвет, имайки предвид военните познания на Соколов, го определя за комендант на въстанало Панагюрище. Под негово ръководство са определени позициите на въстаниците, извършени са укрепителни работи на входните и изходните пунктове на града. Застанал начело на чета от въстаници в м. Чиряшка река, Соколов влиза в стълкновение с турските военни части. Неприятелят обгражда града, започва бомбардировки с оръдия от три страни и Соколов и въстаниците напускат Панагюрище.
След редица премеждия семейство Соколови успява да стигне до Самоков. Близо четири месеца Иван Соколов се крие при приятели, издирван от турската полиция и войска. Предрешен като търговец, с паспорт на името на Никола Стойчев, Соколов заминава за Цариград, откъдето след кратък престой отпътува за Одеса.
В началото на м. май 1877 г. Соколов постъпва в редовете на Българското опълчение и участва в освободителната за България война между Русия и Турция. В епичните боеве през август 1877 г. на Шипка и при Шейново той е в редовете на храбрата Трета опълченска дружина.
След подписването на мирния договор между Русия и Турция Иван Соколов е произведен в първия офицерски чин подпоручик. За проявена храброст по време на сраженията срещу турците е награден с Медал за участие в Опълчението, Медал в памет на освобождението от признателното отечество, Кръст за храброст IV степен, Медал „Св. Александър” V степен за заслуга.
След Освобождението през 1878 г. Иван Соколов се установява със семейството си трайно в Пазарджик и преминава на военна служба в Източна Румелия. През 1884 г. е назначен за началник на Румелийската полиция в Пловдив. Повишен е в чин майор и назначен за окръжен военен командир и командир на Пети резервен полк в Пазарджик. Взема участие в Съединението на Източна Румелия и Княжество България и се сражава в боевете при гр. Пирот време на Сръбско-българската война през 1885 г. След войната продължава да служи в българската армия като офицер до 1892 г., когато по здравословни причини подава оставка.
Иван Соколов е активен обществен деец и училищен настоятел. Не остава безучастен към борбата за освобождение на българите в Македония и в продължение на 12 години е председател на македонското дружество в Пазарджик.
Умира внезапно на 9 март 1904 г.
Публикувано в: Николова, П. Април 1876. Пазарджишка летопис. Пазарджик, 2016. Издание на Регионален исторически музей – Пазарджик.

512total visits,1visits today