„Героизъм – това е храброст, умножена по чувството за дълг.“

От началото на ХХ в. вътрешната криза в Османската империя се задълбочава, което предвещава по-нататъшното й разпадане. Младите балкански държави наблюдават кризата с надежда, тъй като всяка от тях има апетити за наследството на “болния човек” на Босфора. Християнските държави полагат много дипломатически усилия, за да запазят връзките си с останалото в империята етнически близко население и да го приобщят към каузата си. Но проблемите на Балканите винаги са по-сложни от възможностите на дипломацията.
На 5 октомври 1912 г. България свиква под бойните си знамена близо 600 хил. души. Те се организират в три армии и няколко съединения. Главно командващ е цар Фердинанд, докато ген. Михаил Савов е назначен за негов помощник, а ген. Иван Фичев – за началник на щаба. Бежанците от Македония и Тракия доброволно се включват във войната, като формират свое опълчение. Към щаба на българската армия се създават и повече от 50 партизански отряда. Тяхната задача е да събират разузнавателни сведения и да извършват саботажи в тила на турската армия. Към тези военни сили трябва да се добавят и десетките чети на ВМОРО, които действат в Македония и Одринско.
Българският народ изпраща войските на фронта в патриотичен подем с музика и цветя. Изпращачи и войници – всички са убедени, че им предстои участие във велико национално дело – освобождението на потиснатите братя. Празничното настроение показва и високия боен дух на армията.
Дълбок поклон пред всички загинали за свободата на българския народ, пред техният героизъм и саможертва, в името на каузата обединена България!

821total visits,1visits today