144 години от гибелта на АПОСТОЛА

„Боже, избави България“

Това са последните думи на Васил Левски – Апостолът на българската свобода, преди да увисне на бесилото, според неговия изповедник поп Тодор Стоянов Митов. За поп Тодор доскоро се знаеха малко и откъслечни факти, докато историкът д-р Иван Иванов не публикува през 2012 г. научното си изследване за житейския му път на учител и просветител. Изповедникът на Апостола е роден през 1836 г. в Пирдоп. Възрожденец и истински родолюбец, посветил себе си и на учителството, и на свещеничеството, и на борбите за освобождение на поробените си братя, и на уреждане на институциите в младото Българско Княжество след Освобождението. През 1863 г. дългът му на духовник го довежда и в Пазарджик. В продължение на няколко години той е не само свещеник в църквата „Свето Успение Богородично“, но и активен обществен деятел, председател на българската община, който защитава нейните интереси пред турските власти. В Пазарджик е удостоен с офикията „Иконом“ и остава в града до 1867 г. По покана на българската община в София, иконом поп Тодор се премества със семейството си в днешната ни столица и става настоятел на най-голямата църква в града – катедралният храм „Св. Крал“ (днес „Св. Неделя“), в която служи до смъртта си на 6 декември 1891 г.

В ранните сутрешни часове на злокобния 6/18 февруари 1873 г. поп Тодор е повикан, за да изпълни свещеническия си дълг и да изповяда Апостола на българската свобода в сетния му час. За случилото се пред бесилото, което, по известията на съвременници и на самия поп Тодор, е било издигнато на мястото, където сега е паметникът на Апостола, разказва в записките си поборникът Иван п. Кършовски. Ето записаната от поборника своеобразна лична изповед на поп Тодор Митов:

„Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му. Отидох заедно със заптието на мястото, гдето щеше да бъде обесен Левски. Там заварих мютесарифина, много турци и войска. Левски стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и бледен, но с поглед смел и остър. Като ме съгледа, че ида, аз хвърлих един поглед към него и в това време, стори ми се, че ми направи знак с очите си. Аз се разтреперах и изтръпнах!

– Папаз ефенди, ми каза мютесарифинът, иди там, та според вярата ви извършете вашето, като ми посочи към Левски.

Аз отидох при Левски и като го изповядах, почнах да чета отпусната за случая молитва и когато споменах името „раба Божия Василий“, Левски ме пресече и каза: „Споменувай ме в молитвите си, Отче попе, с името „йеродякон Игнатий“, и след малко мълчание прибави: „Моли се Отче, не за мене, а за Отечеството България!“

След като свърших обряда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика: „Боже, избави България!“